Пред очите, под пръстите. РосиНанТ

Софийски потайности

2011-05-14T19:00:00.004+03:00

Бадеми

2011-01-25T12:39:00.000+02:00

За любовта няма ограничения в температурата

2011-01-06T14:28:00.000+02:00

Сълзите на майките продънват земята

2010-11-04T18:38:00.003+02:00

Какво ли пропуснахме? Какво ли забравихме? И залисани в себе си загубихме приятелите си.
В безкрайната зала на Вселената започваше балът на хилядолетието. Пропуск - цигара трева. И в помътнялото ни съзнание избухваха черните дупки и се раждаха нови звезди... И се раждаха мъртъвци.
Щастливи глупаци. Невръстни. С лица на светци. Край тях в безпорядък - ампули, спринцовки и фасове. Зеници - карфици. Поглед - далечен, обречен, зареян в Рая... И невъзмутимият Господ бавно прибира при себе си душите им детски. Изпрати им дъжд от съзвездия и поръси ги с дъжд от комети. Елвис танцува с нас безумен рок. Музиката е с цветовете на залива и багрите препускат със звездите.
Безкраен валс танцуват Вселената и Времето.
Секундите - хилядолетия.
Неземен унес, мигове с бяла отрова. А после - тишина и болка. И безкрайната черна пустиня в ослепителните очи на децата ни.
Въздух няма! Поредният живот загива.
В главата - Хирошима! Хероин!
И на кръста разпънати, от Ада до Рая търсим разпятия със съзнание разклатено, бавно познаваме гръмотевичното мълчание на безпаметността и болката.
Хероин!
Толкова раним е вече духът ни. И тялото ни също.
И порока прегръщаме, верни на дрогата, бавно утъпкваща пътека към гроба. Още надолу светят душите на мъртвите ни приятели.
В набожданите толкова пъти досега вени вали системата. Денят се задавя в горчиви сълзи.
В парка - пейката самотна. Момчето гледа в небето с поглед зареян.
Книга. Спринцовка. Ампула.
Момчето се рее в небето. Пътят надолу е срязан. Ослепяло мълчание, тишина оглушала. Гърмящи очи без зеници. Душите като птици самотни нагоре. И Господ ги храни с трошички прошка от шепата си.
Сълзите на майките продънват земята.
Последна дрога. Носилка.
Докога?

Яйце или шунка – участваш или се жертваш?

2010-10-13T10:27:00.000+03:00

Дори да не си чревоугодник, все нещо похапваш от време на време. Независимо от това как вървят нещата. А те, нещата, обикновено все вървят някак по средата. Хемендекс значи! Не, не и когато става въпрос за любов. Тогава ясно трябва да си отговориш на въпроса кой си в своята любовна връзката – шунката или яйцето? Участваш ли в любовните взаимоотношенията, като всичко полепва около собствената ти персона, или си жертвата, като се раздаваш до смърт?
Реших да задам въпроса за важността, отговорността и отношението към двата продукта на специалисти в различни области, които по един или друг начин се докосват (разбира се, с чисти ръце) и до яйцето, и до шунката. Йоана (от http://www.kulinarno-joana.com/) по кулинарному сподели: „ Интересно! Без да се замислям съм с двете ръце за яйцето. Първо, защото е преди кокошката (месото) и второ, защото може да се внедри в много вкусотии. Както солени, така и сладки. Ако говорим все пак за любов, то аз залагам на сладките неща. Не че не обичам варени яйца за Великден или яйца по панагюрски, но яйцето като цяло се явява важен инградиент в много сладкарски рецепти. Като започна от един прост кейк, мина през френското крем брюле и стигна до пушираните круши с крем англез, които скоро приготвих. Хубавото на яйцето е, че се състои от две части. Също както за любовта трябват мъж и жена (може и две жени, но това е друг сценарий). Всяка една част (белтък и жълтък) работи добре поотделно, но работят добре и заедно. Зависи от случая. Още по-хубавото на яйцето, е, че от него може да си отгледаш пиле (месо) и така ще имаш и двете (шунка и яйце). Не, не съм лакома. Практична съм. В любовта, обаче се раздавам.”
Дали ще сготвиш омлет, или ще спретнеш бърз сандвич с месо, всъщност не е показателно за потапянето ти в любовната връзка, та дори да си мъж, и дори любовта да ти минава през стомаха. Въпреки че представителите на двата пола определено имат различия в предпочитанията какво да консумират. Попитах Калин – бивш управител в заведение за бързо хранене със скара, от кои продукти най-много е зареждал, какво са консумирали клиентите и кой е глозгал кокала по-често. „Основно сме зареждали месо и месни продукти. Яйцата при нас са градиент само в направата на макарони на фурна. Но този десерт е капризен от гледна точка на трайността заради високите температури през лятото. Затова яйцата присъстват почти минимално, за сметка на месата. Забелязах съм, че дамите предпочитат да хапват пилешки пържоли, докато мъжете залагат на кебапчета и кюфтета. Но определено месото е предпочитано пред яйцата.”
От биологична гледна точка и в шунката, и в яйцата доминиращото са белтъчините. Но дори и тук превес има месото – ако в едно яйце те са 12,9 %, то в 100 гр шунка (в зависимост от вида на месото и обработката) са около 15 %. По време хранене е вредно да се употребяват два вида белтъчини наведнъж, защото преработката на всяка се нуждае от различен тип храносмилателен сок. Но при нашите два „любовни” продукта белтъчините са животински. Това значи, че спокойно можете да хапнете шунка с яйце. Но не значи, че можете да бъдете във връзката си и двете едновременно.
Ако си яйцето, ти си центърът на връзката. Около теб се върти всичко. Ти си спойката на чувствата и действията и затова те са стремително насочени именно към теб. Половинката ти се грижи да ти е комфортно, да се чувстваш добре. Че си и капризен освен това – не вирееш дълго при температури над 20 градуса. От теб зависи дали ще бухват чувствата, или ще (му) спадне самочувствието. Искаш много, искаш всичко и нямаш време да делиш половинката си с когото и да е.
Ако пък си шунката, сега живееш нов живот. Преди да започнеш връзката си, си бил много по-подвижен и самостоятелен. Влизането в любовни взаимоотношения обаче е твоят акт на себеотдаване. Ти съществуваш, за да живее другият.
В любовта човек рядко има възможност да натисне паузата, за може да спре, да мисли и да решава. Просто чувстваш и забравяш къде е бутонът за контрол. А на въпроса прясното яйце или вкусното месце аз ще отговоря така – Отпечатайте ми етикет „шунка”, моля! Любовта е състояние, в което е невъзможно да си щастлив без щастието на друг човек. Затова не искам просто да живея, искам най-вече да обичам!

Дума и свещ

2010-09-24T17:15:00.003+03:00

Уж е само дума, а те боли от нея.
Уж е само пламъче, а ти облекчава болката.

Сесия с кратунки

2010-09-13T19:42:00.004+03:00

Ноктюрно

2010-09-05T14:51:00.002+03:00

...въпреки, че никога не разбрах какво точно значи тази дума.
...но винаги съм я свързвала с неделите. Не, не заради Н-то. По-скоро заради миризмата, която се носи във въздуха, когато топлата ютия гали праните дрехи. Мама винаги гладеше в неделя. Заради отровата на зеления картон, в който бе убвит учебникът ми по география. По география винаги учех в неделя. Заради невероятния хлад на топлата вода, когато се къпеш с нежелание. Задължителната баня в неделя, която слагаше край на игрите на улицата и начало на предстартовотоброене за новата учебна седмица.
Свързвала съм го с продължителното следобедно прибиране у дома след училище. Заради тежката чанта на рамото ми. Винаги учебниците тежаха повече следобед, отколкото сутрин. Заради отекващата празнина на джоба ми, която като че ми бъркаше в окото, щом ми се приядеше нещо сладко. Винаги се прибирах гладна от училище, защото похарчвах всичко в голямото междучасие. А след моста над реката, под сянката на тополите, все стоеше яйчарят дядо Георги. Със сбръчкано лице и бял потник, обикаляше улиците с една количка, в която беше всичката му стока, и викаше "Еййй, яйчарчерооооооо!" Купуваше яйца от бабите, като преди това ги мереше, пускайки ги през метални халки. Там, до моста, държеше лъскави захаросани ябълки и бяло-розови брашнени герданчета със звездичка по средата. Заради плуващите маслени лодки в млечното море, затворено в мазето ни. Всеки път, когато се прибирах имаше прясно избито масло, от което оставаха късчета в паницата с мляко.
Свързвам го с ледените тръпки по палците на краката ми, които пробягват и се плезят на парещото слънце. Винаги са ми студени краката. Заради тънките панели, които като дворцови докладчици ме осведомяват за скандала у съседите. Винаги чувам и това, което не искам. Заради вълмата прах, които прегръщат килима с ядна любовна милувка. Винаги чистя в неделя.
Ще го свързвам с подозрителния поглед на царя към заплашващия го топ. Винаги свързвам скучните недели със скучната интелектуална игра, която все някога ще науча добре. Ще го свързвам с детския смях рано сутрин. Винаги ще ставам по-рано в неделя, за да направя закуска на бъдещите си деца. Ще гледам дъждовните капки, които ще танцуват вихрен стъклен танц. Винаги дъждът ще е по-тъжен в неделя. Ще затварям очите си, ще усмирявам зениците и ще прегръщам Съня. Неделята е ден за релаксация.
...за да посрещна понеделника с радост.

Горчиво, ПЕЛИНово време

2010-08-31T20:46:00.008+03:00

Като наближи средата август и се кротна огненото кълбо на небето, пече, пече... Лее щедро от топлината си по земята и не пита не е ли в излишък.
Време само за сватба. Огромни букети от шарени градински лалета украсиха каменните стълбове от двете страни на портата към двора. Ля се 30-годишна ракия, нарочно пазена на тъмно в плетени дамаджани. Водиха се дълги хора, разстъпваха се болни крака, пяха се позабравени песни. А хората – облечени в новите си дрехи, усмихнати и поизпотени, се умиляваха от ласките на младоженците и се радваха на смелостта им.
Но след всяко радостно събитие в живота идва и тъжното. Не може току-така да бъдеш щастлив, да се наслждаваш на хубавото, което се случва в живота ти, и да попиеш цялата радост. Не може!
Ден след сватбата, когато дългите хора останаха на снимките, а поразкършените снаги пак наболяваха – се случи нещо тъжно. Стомаха на Петинка – кравичката с най-хубавото мляко и най-мекия нрав, бременна в петия месец, се изду, а тя задиша тежко. Не че не се беше случвало и друг път – беше. Тогава вуйчо ми я наливаше с мляко или й даваше грес, за да оправи храносмилането й. Народни (или не толкова) лекове, които винаги бяха помагали. Винаги – но не и този път. Тънките крака на добичето омаляха и тя падна на пода в обора. Главата й се подаваше през дървената порта, а тялото й бе долепено до стената. Ноздрите й се разширяваха и свиваха, дишаше учестено, скърцаше със зъби...

Извикаха ветеринар. Сложи й инжекции, системи... Тогава разбрах, че освен здравеопазването при хората и това при животните е толкова опорочено, че да се чуди човек защо наричат медицината хуманиратна наука. Ако извикаш един ветеринар, а след това се обадиш и на друг – другият няма да дойде. Той не работи, ако не е единствен. Ако извикаш един ветеринар, но искаш да си купиш системи или лекарства от друг – другият няма да ти продаде. Той не си дава от медикаментите, ако не ги поставя сам. Дори да плачеш със сълзи, да го молиш и да му буташ пари в ръцете.
Три дни по-късно вуйчо ми събра съседите и се опитаха да повдигнат бременното животно с лебедка. Не се получи. Решиха да я избутат на двора – да е на по-широко, да е на въздух. Яките мъже се събраха на група. Стръвни лица. Не от злоба, от устрем да вдигнат на крака горкото животно. „Айде, ма!”, „Айде!”, „Айде, горе!” – виковете отекваха между дървените греди и се изнизваха през дупките на тухлените стени. Не помръдна!С черги, трева... бутане, дърпане... успяха да я извлекат на двора.

Стомахът й отдавна беше спаднал, беше започнала и да яде по малко, да преживя, което е особено важно. Бледи надежди.

„Отровена е!” – беше едно от предположенията.
„Вечерта на сватбата голямата порта на двора зееше отворена.” – сподели по-късно съседка.
Дано го преследват тези очи този, който й е дал отрова!

Дойде учителката ми по музика. Купува си мляко от дълго време. Леля ми я посрещна с думите:
- Имаме малко проблеми, кравичката ни е болна, ако не се оправи до няколко дни....
- Не, изобщо това не го казвай и не си го и помисляй дори. Но аз мляко от друго място няма да взема.
А Петинка със сигурност усещаше, че с нея се случва нещо много лошо. Дори аз, дето не знаех къде й е мястото в обора и ходя с бели панталони вкъщи, се спирах пред муцуната й, накацана от безброй мухи, за да я погаля. Кравичката вдигаше глава, поглеждаше нагоре... и не мърдаше. Петмесечното теленце в нея се очертаваше от лявата й страна. Гръбнакът му – залепнал по широката дъга на извивката й.
Вуйчо ми й даваше трева с едната ръка, а с другата се кръстеше. Била му като детенце. Когато я изкарвал на паша, щом седнел на трикракото си столче, тя заставала до него – кротичко. Мъж – канара, но не се срамуваше да плаче.

Тиква,бе...

2010-08-03T10:37:00.001+03:00

Цвете тук, цвете там, а лошият вълк го няма

2010-07-29T10:30:00.004+03:00

Вървя си аз към работа и си бера цветя. Три причини, поради които този факт ме накара да се чувствам щастлива:
1. Не бързах. Имах достатъчно време да се насладя на ранната все още свежо прохладна утрин, на слънчевите петна по тротоарите и на неинтензивното движение по пътищата. Не бързах и избирах най-красивите цветя - тук синя цикория, там ярко жълто жълтурче, пухкво глухарче, бял равнец...

2. Ощастливи ме фактът, че все още има такива площи в София, където можеш да се насладиш на красотата на полските цветя. Съвсем естествено пораснали, неоформени, неподрязвани, диви...

3. Никакъв лош вълк не ме срещна, нито пък изяде баба ми :)

Сенки и прашец

2010-06-19T18:33:00.002+03:00

Паркът на Военната академия

2010-06-14T17:29:00.003+03:00

посреща със зеленина, лъв, пушки и аромат на жасмин.

Откривам летния сезон с коктейлчета от джин, спрайт и лимонени ледчета

2010-06-08T10:16:00.003+03:00

Веднага щом разбера кое от засадените подправки и билки е мента, ще направя и ментови ледчета. Прозрачните студено кубчета, съчетани с вкуса, аромата и цвета на плодове са изключително атрактивно лятно предложение. И още нещо страхотно за лятото - сладоледено мохито от Йоана.

Честит рожден ден, Блеки!

2010-06-04T13:07:00.003+03:00

За три години освен като най-чаровното и обично коте, той се доказа и като:

-интелигентен IT специалист

- Сънчо

- ловец

-професионален модел

-сънливко

-чистник

- Момиче, това фотоапарат ли е?

2010-05-28T10:19:00.002+03:00

- Я, ела да ме снимаш с кравата, е, онаа, шарената.

- Чакай сега да си свала калпака. Айде, снимай!

Анемонии и охлюви крадци

2010-05-13T12:58:00.003+03:00

Взели са ми пурпурния цвят от хола, който толкова дълго търсих по рафтовете с бои и латекс. И са го тонесли на дъното.

Око на пони, нокът от крокодил, перо от лебед...

2010-05-10T12:22:00.003+03:00

...вълна от овца, червени бузи от костенурка не са съставки за магия. Просто zoo в сегменти.

Ползата от нездравословното хранене

2010-04-27T19:07:00.003+03:00

Като казах стари къщи...

2010-04-22T15:59:00.007+03:00

Мъжета и женички...блях!

2010-04-20T12:53:00.002+03:00

Уроци по сексуално творчество за жени 26 април 2010 г. 19:00 в София, ул. Дойран 15 вх. Б ет.2 оф. 7
Поканата е от Natalia Kobylkina.
Уважаеми Мъжета,темата натози обучение е разбира се само за жени, и затова можете да го предадете на ваши приятелки, които могат да станат още по-добри)))). Хубав ден ви желая! Наталия
Добавете бележка относно поканата ви в профила на групата: ((по желание))

И две неща като резултат:
Natalia Kabylkina вече не ми е в списъка с приятели, едва ли някоя от двете страда по повода :)
След "женичките" на Анджелика от Big Brother "уважаемите мъжета" вече ми идват в повече! И моята широка душа си има граници.

Бръмбарикус Зеленикус

2010-04-19T13:48:00.001+03:00

Бори се и той с трънките...
Има си работа нещо.

Сладолед и мъфин

2010-04-13T20:23:00.006+03:00

Цветя и пеперуди

2010-04-12T12:25:00.002+03:00

Обича ме, не ме обича

2010-03-30T12:07:00.001+03:00

Обича ме!
И аз го обичам!
Затова да ми простят всички, които не съм обичала достатъчно, преди него!

Вчерашна аха-аха промяна

2010-03-24T18:32:00.003+02:00

R като RosyNanT

2010-03-18T11:16:00.014+02:00

Най-кратките романи

2010-03-16T20:38:00.007+02:00

Новината, че в Екатеринбург са отличили книгата "Роман без заглавие" на писателя Владимир Блинов като "най-оригиналното произведение през 2009 г., развиващо принципите на минимализма в литературата", ме подтикна да потърся други такива колоси на творческата мисъл. Творбата на Блинов се състои само от едно изречение, което ми позволява да публикувам в един пост цял един роман! Удивително! Това изречение обаче не е какво да е, а наградено.
"Недей! Аз сама!" ("Не надо! Я сама.")

Определението най-кратък роман всъщност се оказа доста разтегливо. Появяват се въпроси - това наистина ли е роман или спада към друг литературен жанр, кой решава, че това е най-кратката форма, кой брои букви и символи и т.н.
Според Умберто Еко (нали всички вече четат Умберто Еко) най-краткият роман е "Динозавър" на италианеца Аугусто Монтеросо. И него мога да публикувам целия. В един пост станаха вече два романа.
Съдържанието му - "When he awoke, the dinosaur was still there."
Ето тук се е появил въпросът относно жанровата принадлежност, защото някои от издателите определят не като роман, а като новела, или дори новелета.
С помощта на краткия литературен речник и малко допълнителна информация сглобявам определението за роман, което звучи така:
"Епичен вид, разгърнато повествование в проза със сравнително голям брой герои и широта във времето. Видове: социално-битов, психологически, исторически, фантастичен, сензационен или криминален, "нов роман" и др. Изобразява сложно преплетени човешки съдби, драматични конфликти на главните герои с обществото и др. В античността се срещат романоподобни произведения – разказите за Херо и Леандър, по-късно – рицарските четива, при които централно място има любовната история (“Тристан и Изолда”). През 18 в. романът е централен жанр в литературата. Оформят се социално-битов, психологически, любовен и исторически. През 19 век влияние оказват и други фолклорни и литературни жанрове – епопеята за т.нар. роман-епопея, сагата за роман-сага, казусът за криминалния роман, миракълът за трилърите с пр."
Ако следваме тези общи щрихи награденото произведение на Владимир Блинов не е роман, защото големият брой герои всъщност се свежда само до двама. Вярно е, че учителят ми по математика твърдеше, че две жени и една гъска могат да направят пазар, но въпреки неговите мъдри слова, си мисля, че двама не правят голям брой. Широтата във времето също е под въпрос. Тук става думаза диалог, развил се (тук засичам по часовник и произнасям отчетливо думите на руски) за 2 секунди. Вярно за мен 19 ч. може да е ракиено време, а за една муха еднодневка това е краят на живота й, но си мисля, че две секунди не са широта във времето.
Другите критерии обаче са плътно покрити - сложно преплетени човешки съдби и драматичен конфликт на главните герои с обществото.
Ако трябва да си развихря въображението или да използвам похвати, на които ни учеха на лекциите по социална антропология, двамата са ТЯ и ТОЙ. За да получи такава известност, в романа няма как да не е застъпено феминистично начало. То предполагам ще бъде изяснено в бъдещи литературно-критически сборници, доста по-дълги и обемни от самия роман, в които ще присъства и любимото ми изречение "Авторът иска да каже". Предполагайки наличието на ТЯ и ТОЙ, следва да предположим и техните взаимоотношения. Може са би семейство, може би гаджета, или просто един достатъчно любезен ТОЙ, който предлага да помогне с тежката торба с покупки на непозната ТЯ. Всъщност човешкото съзнание, стига наистина да му отпуснеш юздите, може да измисли какви ли не главозашеметяващи сюжети - ТОЙ й предлага да бутне вместо нея стола, докато тя си слага въжето, тя обаче държи сама да го кипичне с кокетно извиване на глезена; ТОЙ иска да бърка вместо нея лимоновия крем за тортата, за да не стане на бучки, ТЯ обаче никак не вярва в кулинарните му способности, ТОЙ иска да забърше два шамара на наглеца, който я е бутнал в магазина, ТЯ разчита на собствените си ритници...
И докато пиша това, се замисля, че щом две изречения успяха да съставят какви ли не картини в съзнанието ми, успяха да ме накарат да седна и да пиша за тях - да, заслужават си наградата.

Други кратки:

"For sale: baby shoes, never worn." Хемингуей (това според него била най-добрата му творба)

„Последният човек на Земята седеше сам в една стая. На вратата се почука…”

"Почукване” на Фредерик Браун (1953)
„Ако Ева не можеше да зачене..." Едуард Уелън
Vacuum collision. Orbits diverge. Farewell, love. Дейвид Брин
Machine. Unexpectedly, I’d invented a time. Алан Мур
Longed for him. Got him. Shit. Margaret Atwood
His penis snapped off; he’s pregnant! Rudy Rucker

Ако любовта можеше да се инжектира

2010-03-16T13:02:00.004+02:00

...сигурно някой щеше да е измислил и антидот.
Душата ми не е в хладилника. Но и да беше-щеше да й е добре там. Имаме хубав хладилник. И бутилка бейлис в него.
Портокалът е на бюрото. Трансформира се в плодова салата с ванилия и ароматизатор.
Страховете си ги сънувам. И в сънищата си само ги преодолявам. Карам се, бия се, скачам от високо и летя.
Ям супа и кисело мляко с лъжица.
Ослепях от много книги (-1,25 диоптъра).
Сгъвах се достатъчно. И точица бях, и запетая.
Сега искам да се разгъна и да бъда Удивителна.

Уникална песен!

Снощи на заспиване

2010-03-15T11:35:00.001+02:00

бях измислила нещо страшно интересно и красиво за споделяне тук.
Днес сутринта го забравих.

Обещаните още цветя

2010-03-10T13:54:00.003+02:00

Райска птица (Стрелиция)

Кохлерия

от семейство Змиярникови

Камелия

Кала

И кактуси разни

2010-03-08T10:26:00.005+02:00

В царството на орхидеите

2010-03-05T10:32:00.006+02:00

Възхитителен дендробиум от Австралия. Ароматните му цветове се появяват в края на зимата и началото на пролетта.

Orchidaceae Phalaeuopsis hybrida

Orchidaceae Cymbidium hybridium
Бял с червени устни

Орхидеите от рода Венерина пантофка са разпространени в тропиците и субтропиците на Азия и Океания. най-голямо е разнообразието им в Индокитай и на остров Калимантан. Обитават каменисти, песъчливи места или растат в основата на дърветата. един от първите въведени в културата видове е Забележителната венерина пантофка.

В продължението - триптих с Новозеландско коледно дърво, Райска птица, цъфнали кактуси и други.

Запомнени, забравени, запазени, разрушени, светли и святи

2010-03-04T13:31:00.004+02:00

Грамота "Признателна България" и очила на подпоручик Никола Каринтов от 41-ви пехотен полк на 11 пехотна дивизия, загинал на 9 март 1945.

Пистолет "Берета" от колекцията на княз Симеон Търновски

Генералски еполети, принадлежали на княз Александър I Батенберг

Деца махат с малки знаменца на площад "Народно събрание"

Да ти е драго да се ядосваш

2010-02-26T21:25:00.002+02:00

Да ти е драго да се ядосваш. Така казва всеки път вуйчо ми, когато за единица време върху единица площ от главата му се струпат много единици проблеми.
Петъкът започна като един най-обикновен ден от седмицата. Дори ми липсваше благото усещането за предстоящите почивни дни. Доспивам си до последните възможни 10 минути, душ, скачам в индиговите дънки, изправям си косата и понасям огромната си синя чанта по софийските улици. Странна мъглива сутрин ме посреща отвън. През неизмития прозорец на спалнята май изглеждаше по-слънчево. Дълго време чакам автобус 11. Накрая пристига – от съвсем старите, малка кола, раздрънкана и мръсна. Успявам да седна близо до първата врата. После с недоволство установявам, че съм си забравила MP3 плейъра. Е, вместо приятния глас на Питър Гейбиъл ще трябва да слушам... ами, каквото има за слушане в един сутрешен автобус.
След две спирки, докато продължаваме да се движим по „Сливница”, мобилният на шофьора на автобуса иззвънява. И се започва един безсмислен и глупав разговор, в който се обсъжда добрата жена на човека от другата страна, трябва ли да й изневерява или трябва да си седи на задника, случил ли е, или не на жена и т.н. И за да е пълно удоволствието човекът си запалва и цигара.
Същата тази мъглива сутрин, която ме посрещна неприветливо, продължи още по-неприветливо заради водач на превозно средство, на когото се случваше да няма свободна ръка, с която да държи волана на автобуса. Какво пък - бяхме само аз и още има-няма 40 човека.
Глупавият и дразнещ разговор продължи, докато стигнахме булевард „Мадрид”. Причината ли? Цитирам-„’Айде да затваряме, че тук може да има полицаи.” Те, правилата, са само за да се спазват, когато има полицаи наоколо. Иначе можеше и кафенце да си пийне, и чалга да си слуша, и да спре, на място по желание да си купи баница, и да си лафи с някой разговорлив пътник пенсионер...
Вбесена, записвам регистрационния номер на автобуса и часа на пристигане на крайната спирка. Твърдо решена съм да не оставям нещата така и да подам оплакване. Ровя из интернет, докато попадам на имейл адрес, посочен за подаване на сигнали за нередности към СКГТ-София. Изпращам гневно писмо, в което обяснявам, че всеки ден използвам техните услуги, за което редовно си закупувам карта или билет. И след като аз спазвам изисканото от мен, бих искала да получавам квалитетна услуга от другата страна. Вместо това обаче редовно автобусът, който използвам, се шофира от водачи, говорещи по мобилните си телефони и пушещи. Продължавам в този дух...
„Днес, 25 март 2010 г., водачът на автобус с регистрационен номер С8371PC по автобусна линия номер 11 (който пристигна в 9,40 часа на спирка Гео Милев), разговаря по мобилния си телефон от пресечката на булевард „Сливница” с булевард „Константин Величков”, до булевард „Мадрид”. В допълнение запали и цигара. Така в един момент и двете му ръце бяха заети и шофираното от него превозно средство беше оставено без контрол. Разговора си водачът водеше на висок тон и от съдържанието му беше ясно, че е личен, а не служебен. Едва след като наближи булевард „Мадрид”, водачът на превозното средство приключи разговора си с думите – „Да затваряме, че тук може да има полицаи”.
Възмутена съм от това поведение, което постави както моя, така и живота на още около 40 пътници в опасност. Мъглата от тази сутрин изискваше повишено внимание от шофьорите. Но единственото, което ние като пътници и потребители на услугите на СКГТ получихме, беше безотговорно отношение.
Надявам се на оплакването ми да бъде отделено нужното внимание и по случая да бъдат взети необходимите мерки.”
С чувство на изпълнен граждански дълг и леко успокоена – дали от миналото време, или от това, че изрекох (изписах) това, което ми тежеше, се заемам с работата си.
В късния следобед проверявам мейла си и почти без никаква изненада установявам, че писмото ми е върнато, защото такъв адрес не съществува. Е, не, няма да я бъде тая! Отново отварям страницата на СКГТ, регистрирам се дори, за да мога да пиша във форума и за втори път ръся гневни думи по повод на шофьорската безотговорност. Ще ме публикували, но само да мине мнението ми през модератор, да го одобри евентуално и тогава.
Да ти е драго да се ядосваш!

Учудващо топъл, слънчев и приятен следобед за февруари. Няма как да не го почетем с една дълга и ленива разходка в парка. Пълно е с майки, бебета и техните колички. Усмихнати хора, високо смеещи се хора, бъбриви хора, оплакващи се хора, тичащи хора... Малки човечета, побутвани от носовете на големи кучета, бъдещи мами с едри кореми и една ексцентрична баба цялата в лилаво. Приятно погалени от слънцето, се прибираме с мисълта за следобедно кафе удома. Тясната уличка към блока е обсипана с локви. Но какво пък - малко само трябва да се посвиеш и има шанс минаващата кола да не те оплиска. Не е като да не сме свикнали. Но за следващата гледка определено не бях подготвена. Младеж от събралата се на пейките групичка мина на отсрещния тротоар и без да се притеснява, че по улицата минаваме ние плюс още няколко коли, си извади „уреда” и напоително се изпика. И то докато с извит към тайфата врат продължаваше да разказва някаква история.
"Пикантна" работа значи!
Да ти е драго да с ядосваш!

Дълго време живеех с мисълта, че недостроената част на нашия блок е мръсна, гнусна, но интересна по някакъв начин, защото си има собствена ъндърграунд история със собствени персонажи и режисьор. Докато и застроената част не се превърна в хорър интериор. Входът ни е любимо място за пушене и задушевни (или по-точно задушаващи) разговори на учениците от съседния техникум. Ключалката на входната врата не беше успешна ваксина за справяне с проблема. Металната врата също. За пореден път, прибирайки се вкъщи, на партера ме посрещат облаци цигарен дим, странни субекти с ниско смъкнати гащи и високо вдигнати коси, думи като „педераст мръсен”и „шибаняк”, които се удрят в прясно боядисаната стени и отекват право в мозъка ми. Това вече е повече тяхното място, отколкото моето. Нищо, че за същите тези прясно боядисан стени събирахме пари преди няколко месеца, а подменените гъвкави тръби, за които всеки апартамент брои по 150 лв. вече са извадени от стените. Гневният ми поглед дори не може да ги докосне. Та те са с поне около метър по-високи от мен и поне 3 пъти по-тежки. В словесен дебат ще ги победя, но на тях със сигурност ще им е по-лесно да ме победят с шамари.
Да ти е драго да се ядосваш!

Две дълги кафета с мляко, сипани в прекрасни дизайнерски чаши с пейзаж от Венеция, ни чакат на масата. Но на тези, които са забравили да си платят кабелната, а държат да я имат през уикенда, не им е писано да пият спокойно кафе. Изстрелваме се към касата така, както сме си по домашните дрехи - аз с джинси, омазани с боя и лепило, той с черния си анцуг.
Жена на средна възраст, натоварена с торби от близкия хранителен магазин, обелва шоколадовата си вафла. Сребристата опаковка е небрежно захвърлена на земята.
„Браво, така трябва - отпадъците се изхвърлят на земята, не в кошчето!”, коментираме, докато минаваме покрай нея и се „радваме” на действието й.
С крайчеца на окото си виждам, че жената се връща на мястото на инцидента.
Навежда се.
Взема изхвърлената опаковка.
Вдига я и я прибира.

Имам чувството, че прибра всичките ми нерви от деня. Олекна ми толкова, че го почувствах физически.
Да ти е драго...

2010-02-25T11:08:00.002+02:00

Топла грижа

2010-02-18T14:25:00.003+02:00

Цялата статия тук.

Хапче за щастие

2010-02-16T11:26:00.005+02:00

Имам две любими песни, които винаги ми оправят настроение. Просто усещам как хормоните на щастието потичат във вениите ми и експлоадират право в сърцето ми. И се усмихвам на себе си, независимо че срещу мен може да има само едно прашно стъкло от автобус на градския транспорт.
Споделям срещу усмивки

Детективска история с призраци от блока

2010-02-09T13:30:00.003+02:00

Неделя следобед. Обичайно, семействата от София се качват на Витоша, разхождат се в парка, или пък ходят до чешмите с минерална вода до Халите, за да напълнят 10-литровите си туби. Мен пък ме гризе любопитство вече няколко месеца и решавам, че сега е най-подходящото време да го загриза и аз. С Калин - да ми пази страха и да отъпква снежните пътеки, и с фотоапарат в джоба тръгваме към недостроената част на блока. Винаги съм искала да вляза вътре и да разгледам отблизо недостроените панелени кутийки. Блокът е строен от строителни войски. В цифри ще рече завършен 1989 година. Доколко това е така е друг въпрос. Два входа са завършени и обитаеми, но първият - А вход, е недостроен, стаите са с по три стени, зеят дупки, стърчат железа. Входът е ограден от желязна ограда, което превръща обособеното там дворче в сметище и улична тоалетна.
За 5 г. пребиваване в обитаемия вход никога не бях стъпвала в необитаемия. Сега му е времето.
Калин върви по пътека, проправена от мъж. Съдим за това по оставените в снега отпечатъци - големи, поне 44 номер, с дълбоки грайфери. Водят ни точно към задната част на недостроения вход. Провираме се из храсталаците и жилавите клонки на павита. Тук-таме върху белия сняг има жълти петна - кучешка или човешка урина не знам. Снежните стъпки минават до релсите на крана. Стоят си там - огромни метални късове, върху които някога се е движел кран и е повдигал панелите до високите етажи.
Всякакви отпадъци. Ъндърграунд пейзаж с битови елементи.
Стените са изрисувани с графити. Чак до последния етаж. Предполагам творците са в техникума отсреща. Цветовете са свежи, което респективно означава, че периодично учениците се качват по етажите и дават простор на таланта си.

Един кадър от по-ниските етажи.
Бетонно стълбище води към входа. Не е изливано там и не е монтирано. Мястото му изобщо не е там, защото всъщност е междуетажно стълбище. Но някой го е сложил там. Краищата му стърчат и не са добре захванати за острещния бетонен под. Стъпвам върху него - стабилно е.

Води към стаичка, в която е запален огън. Вие се черен, плътен пушек, което подсказва, че е използван бензин или газ за горенето. Около огъня има парцали и дюшек - нечие легло. Човек обаче не виждам, колкото и да се взирам. Правя няколко кадъра с доста зумване, с надеждата, че после ще успея да различа някакъв силует. Не.

В съседната стая също са натрупани всякакви дрехи и кашони. Ако стаята с огъня е кухнята, това трябва да е спалнята.
При вида на очевидните доказателства за форма на живот в тези стаи не посмях да вляза по-навътре. Достраша ме. Сигурно се обитават от клошари, а имам основания да се съмнявам в тяхното гостоприемство. От друга страна сигурно не е и възпитано да нахлувам в чуждите домове.
От другата страна ме посреща "нов дървесен вид" - няма листа, няма плодове, само десетки дрехи, накацали по клоните на дървото.

Калин иска да си тръгваме, защото обстановката го депресирала. Обещава ми, че ще дойдем пак, когато няма сняг. Разпъвам се между незадоволеното любопитство и страха от тъмни балкански субекти. Знам, че през зимата уличните кучета са по-свирепи, защото им е по-трудно да намират храна. Гладът ги прави агресивни. Сигурно това важи и за хората, чийто дом е улицата. С повишаване на температурите ще се повиши отново и любопитството ми, така че на втория опит ще направя по-подробна визита с още по-детайлни снимки.

Котешки живот

2010-02-01T09:54:00.005+02:00

Правила за безметежно съществуване на домашния котарак

Винаги спете върху човека по такъв начин, че да му е максимално трудно да помръдне. Ако все пак се размърда, започнете да мъркате и се притискате към него. Това ще го накара бързо да излезе от унеса, да си припомни, че върху него спи коте и не бива да го притеснява мърдайки.

В пристъп на мързел, хората често не стават, за да потичат с вас из стаята, а лежейки се опитват да ви излъжат, че мърдащите неща под завивката не са техните ръце, а живи и мистериозни гадинки. Не им вярвайте! Според слухове под одеалото имало креватни мишки. Същите слухове подхранват твърденията за съществуване на килимени и картонени мишки. Били най-вкусните мишки на света, но все още нито една котка не е успяла да хване такава мишка. Наказанието за омаловажаването на вашия интелект е драскане и хапане именно на тези ръце, които се опитват да объркат добре построения ви хармоничен безмиши свят.

Всеки малък предмет е потенциална играчка - гума, молив, капачка, кестен, орех, ластик, щипка от простор, кабел за интернет, очила, саксиени цветя, топка за голф, химикалки, подложки за чаши и т.н. Щом си поиграете с нещо, задължително го скрийте така, че човек да не може да го открие. Укривайте пръстени, игли за вратовръзка, обеци и т.н. Когато след време ги извадите на бял свят, не само ще ви похвалят, но и ще ви купят гурме глезотия за награда, че сте намерили ценната вещ. Ако розовата пластмасова фибичка коте ви е нещо като гадже, задължително си намерете и розов спаринг партньор. Той ще отнася всички ритници и шамари, когато не сте в настроение.

Ако Ако все пак човекът намери укритата от вас вещ, внимателно гледайте къде ще я прибере, за да може по-късно отново да си я докопате.
Ако два пъти заплашително ви изкрещят "Не там!", когато хапете кабела от кабелната телевизия, задължително пробвайте и трети път. Може пък да мине.

Всяка картонена кутия е потенциално удобно място за обитаване и трябва да бъде завладяно. Понякога кутиите са коварно дълги и тесни, но това не пречи да си пъхнете главата в тях и да я бутате до другата стена на стаята. Ако ви омръзне просто да си лежите в кутията, започнете да драскате и да превръщате стените й в хиляди малки хартиени парченца. Хората обожават подовете в къщата им да са обсипани с тази декорация. Често дори си ги събират с метла и лопата и ги прибират в пликче.

Всяко ново нещо в дома трябва да бъде проверено - помирисано, побутнато, ако позволява и маркирано с муцуна. Ако не е поставено на място, където ви харесва, се чувствайте спокойни да го съборите, сдъвчете или изровите. Всичко в къщата ви принадлежи. Затова се отърквайте в ръбовете по стените, в капака на лаптопа, в кухненските шкафове, във възглавниците на дивана и т.н.

Най-удобните места за контрол са тези, които са най-високо. Покатервайки се там сте не само в безопасност, но можете да наблюдавате цялостно домашното движение. Стремете се най-високите места да са труднодостъпни, вследствие на което и прашни. Разходете се по цялата повърхност, за да съберете колкото се може повече прах с козината си. Човеците обичат някой да чисти вместо тях. За да успее да ви свали от такова място, човек първо играе играта "Иди да го свалиш - не ти го свали - не ти - добре - подай ми стола да се кача". Към края на тази играта е желателно сами да скочите от високото. Ще последва друга игра "Трябва да го избършем - дай мокра кърпичка да го избърша - ей, пак ми избяга".

Тъмните места също са предпочитани за укриване от черните котета. Ако успеете дълго време да задържите очите си затворени, така че да не блещукат издайнически, със сигурност ще докарате прединфарктна ситуация на стопаните си. Подигравателното плезенео не е задължително, но често ви помага да се запознаете с други животински видове, вслушвайки се в заканата "Абе, ти мен на маймуна ли ще ме правиш?".

Ако продължително и протяжно мяукате пред затворена врата, все някой ще дойде да ви отвори. За всеки случай обаче отново си помислете дали изобщо искате да излезете през нея. Подходящо място за мислене е прагът между двете помещения.

Гледайте възможно най-миловидно. Така със сигурност всяка направена от вас беля бързо ще бъде забравена.

Проверил и изпитал правилата:
Ваш Блеки

Кучешки живот

2010-01-24T22:07:00.022+02:00

Свит под пейката. Възрастна жена свали поставените отгоре кашони и ги постла до него. Събуди се и, сънен, тръгна към улицата. Върна се и си легна - не върху дебелия кашон, а пак върху студената земя.
- Глупаче! - каза му възрастната жена.

Свит под металната конструкция на автобусната спирка. На цимента. Трепери от студ! Спи неспокойно, отваря очи при всеки шум. И за него жената постла картон. Не се премести. Продължи да трепери. Тръпките обикаляха по цялото космато геврече.

Този живее на близката бензиностанция. Когато минавам оттам, обикновено лае. Гръмогласен е и плаши. Никога не е правил бели на хората.
В петъчния студен и ветровит следобед обаче, свит върху картона, дори очи не отвори. Нито звук!

"Домашният" любимец на паркинга. Много хора му носят храна. Гальовен до безобразие.
Погали ме малко! Хайде! Моля!

О-о-о! Ненаситко!

Благодаря!

Може би ти не си от тези хора, които биха се трогнали от големи и тъжни очи на улично куче? Може би предпочиташ евтаназията пред кастрацията, по-крайните и бързорезултатни мерки пред считаните за по-хуманни такива. Може би защото някое бездомно куче е нахапало детето ти в парка или е нападнало съседката от долния етаж на път за магазина. И за теб вече всички кучета са лоши, гнусни помияри, които трябва да бъдат разстреляни веднага. А дали лошото, което те са направили, е по-лошо от това, което направиха строителните предприемачи в Рила, Пирин и по Черноморието, или от тези, които принудиха инженер изследовател от БАН да се нареди на опашка за топло ядене от социална кухня? Или от тези, заради които майка на десетгодишно момиченце събира пари от приятели и колеги, за да плати лечението на злокачествен тумор, въпреки че това трябва да й бъде поето от държавата. Ако хвършиш остатъците от вечерята си на този чиновник, който не си е свършил работата в случая, дали нещата ще се оправят?

Казват, че на човек му трябва малко, за да бъде щастлив. Колко му трябва на едно куче за същото? Един човек ли?

Уморени тела,
легнали на снега,
молещи се очи,
а човекът мълчи.
А човекът е глух,
а човекът е сляп,
няма милост -
не хвърля малко къшейче хляб.
Уморени тела
вече са под снега.
А човекът върви,
стиснал много пари.

от Поля

Уличници

2010-01-21T13:50:00.001+02:00

Рисувал е някой, докато е чакал закъсняващ приятел сигурно. Нямал е тефтерче и молив като мен. Само пръст и мръсно стъкло. Творческите умения и въображението също са под съмнение.

А тук е бил предварително добре подготвен.
Лошото е, че и този си е затворил човката. Време е повече да говорим!

Хаити - помощ и отчаяние

2010-01-17T15:15:00.006+02:00

Току-що гледах потресаващи снимки от Хаити. Трудно е да отрезвяваш съзнанието си, когато пред очите ти има кадри със затрупани тела, кръв, мъртъвци, хиляди разрушени сгради, плачещи деца... По-лесно му е да си мисли, че това са снимки от поредната холивудска касова продукция.
Но не и този път!
Този път не беше филм, а истина. Реалност, която отне хиляди животи, а други стотици хиляди останаха без дом и подслон, без достъп до чиста вода, храна и медикаменти.
„Маме, вие може би още не знаете, но тук стана голямо земетресение. Спокойно, аз съм добре.” Това пише Ралица Константинова на майка си малко след земетресението. А спокойствието на майка й със сигурност е било мигновено разрушено, също като безбройните сгради в Хаити. Коя е Ралица? Ралица е тази, която отказва безплатната евакуация, която има право да получи като жител на страна от ЕС. Вместо това предпочете да остане в Хаити и се записва като доброволец в ООН и „Лекари без граници”. Като докторант към университета в Питсбърг, тя живее в Порт-о-Пренс, където провежда изследвания, свързани с докторската й теза по антропология. Майка й я нарича „моето буренче”, заради това, че е активна и нестандартна и винаги слуша само себе си. Българите в Хаити се оказаха едва 5 човека. Малобройни до екзотичност, но не и до апатичност. В отворено писмо до премиера на България Ралица и нейният гост Александър Сейменов (28 г.) написаха „Помощ пътува отвсякъде, но, както разбрахме, не и от България. Българите в Хаити сме екзотични и малобройни, сега ще бъдем и засрамени... Списъкът със страните, изпращащи помощ на Хаити, е безкраен, но нашата държава не фигурира в него. Не искаме да вярваме, че това е така... Всяка субсидия ще е от полза – 10 000 лева в медицински материали ще са десетки спасени животи.”
България изпрати палатки, одеяла и спални комплекти от резерва на армията с общо тегло около 1,5 тона. От БЧК преведоха 5000 лв.

Как да помогнем?
От Българския червен кръст отправиха апел към президентството, парламента, по-големите корпорации и всички, които могат да почувстват болката на хаитяните в този момент, да бъдат съпричастни на случващото се, като дарят средства на сметка:

УНИКРЕДИТ БУЛБАНК АД
IBAN: BG 64 UNCR 7630 1078 6609 13
BIC: UNCRBGSF
БЪЛГАРСКИ ЧЕРВЕН КРЪСТ
(За пострадалите от земетресението в Хаити)

В международен план много организации светкавично насочиха дейността си в помощ на засегнатия район. Ако искате и можете да се включите с парични средства или друг вид помощ, ето и списък с тези организации.

Блогърите пък подеха друга благородна и нестандартна инициатива. За всеки оставен коментар под пост за земетресението те даряват от 10 цента до 5 долара (такива са сумите са в тези блогове, които аз проследих). Тук е мястото големите фирми в България – мобилни оператори, търговски марки и хранителни вериги, които обикновено се включват в различни каузи, да експлоатират тази идея. Блогове със силен трафик има и в България. Да не говорим, че това може успешно да се приложи в корпоративните блогове. Ако за всеки оставен коментар към тема за Хаити някои от големите дава по 1 лв., със сигурност ще се събере сериозна сума. От реализирането на идеята биха спечелили всички – и от изпращането на средства за жизненоважни нужди, и от рекламата, и от генерирането на трафик.

Ето и идеята в действие:
http://amyleavittphotography.com/blog/
http://whatsgabycooking.com/help-for-haiti/
http://saffronandblueberry.blogspot.com/2010/01/haitian-relief-effort-comment-to-raise.html

Моля, оставете им коментар!

Все пак става дума за над 100 000 човешки живота, отнети при земетресение 35 пъти по-силно от бомбата, пусната над Хирошима. По данни от 2007 г. Сливен е с население 94 717 жители. При земетресение от подобен ранг целият град щеше да изчезне – град на мъртъвци. Така усещате ли каузата по-близка?

Снимките са от http://www.boston.com/

What's the time?

2010-01-15T11:53:00.002+02:00

Ако всички часовници спрат,
колко ще бъде часът?

Breakfast

2010-01-14T11:11:00.003+02:00

Дали е светлина в тунела....

2010-01-08T11:32:00.005+02:00

А когато надеждата умре?

2010-01-07T14:08:00.001+02:00

Умирала последна?! Въпреки че съм склонна да поспоря по въпроса. Последен би трябвало да умира човекът. Едва ли ако кончината му е факт, надеждата му ще продължи да си живее.
И така малко след началото на новата година, малко след като се изляха милиони пожелания под формата на смс, имейли, обаждания и обръщения от телевизионния ефир за здраве, щастие, късмет и любов, се замислих какво се случва, ако започнеш да приемаш тези неща единствено и само като думи. Ако вече не вярваш в тях? Не вярваш, че щастието ще те побутне другарски по рамото, защото работодателите ти от няколко месеца не са ти давали заплата. Не вярваш, че късметът ще те съпътства, защото от никое от 30-те места, на които си изпратил CV за работа не са ти се обадили дори. Не вярваш, че съдбата ти е в твоите ръце, защото ръцете ти по цял ден мръзнат в стаята, в която няма парно, а електрическата печка я изключваш регулярно, иначе зверски замирисва на бакелит. На хоризонта не се задават никакви нови проекти и възможности за реализация. Сметката за парното неспирно расте. Трябва да се плащат данъци. По новините постоянно говорят за увеличаващата се безработица, за дългите опашки пред бюрата по труда, за масовите уволнения и фалити. И дори премиерът, който обикновено с един замах преборва Злото, сега казва, че е твърде рано да слагаме розовите очила.
Нова година – нова късмет. Оптимистично, нали?! А ако вече си се изморил да бъдеш оптимист? Ако вече ти е станало прекалено трудно и тънкият ти врат просто се е пречупил? Ако хората около теб са умислени и постоянно повтарят, че никога не е било по-зле?
Дори да си късче злато, когато попаднеш в кофа с лайна, ще продължиш ли все така да блестиш?

Приказно начало

2010-01-03T16:55:00.003+02:00

Приказка за хляба и златната паричка

Преди много години, в едно китно селце, живеело малко момиченце с чудна златиста коса и румени бузки. Цял ден то играело с приятелите си по калдъръмените улици, а привечер помагало на майка си да свари млякото, да подреди масата за вечеря и да нахрани пухкавото черно коте. И понеже, същото като теб, било добро дете, за рождения му ден, точно когато ставало на 7 годинки (ни повече, ни по-малко), радителите му организирали голямо тържество. На празника били поканени всички роднини – дебели лели с огромни капели, братовчедки с плетки, деца с колела и разбира се, добрият, вечно засмян, чичо Стоян. Той подарил на малката рожденничка Елица една много стара златна пара, която възрастните наричали пендара. Всички деца искали да пипнат малкото богатсвто. Възрастните заахкали и заохкали срещу блестящото късче злато. Момиченцето държало парата в ръчичката си и сякаш я милвало с поглед. Било много радостно от получения подарък, на лицето му светела усмивка. Златната паричка пък щяла да се пръсне от гордост: „Я, колко съм хубава, я, колко съм блестяща” - мислела си тя и плувала в щастие.
След като всички гости си тръгнали, момиченцето събрало падаръците си на купчина, висока почти колкото теб, когато се вдигнеш на пръсти, и скочило в леглото. Заспало сладко в розовата си пижама, доволна, че днес е станала толкоз голяма.
На другата сутрин Елица се събудило много рано. Чичо Стоян й бил обещал да я заведе на полето. Била започнала жътвата. Елица изпила сутрешното си мляко от чаша със жълти слънца, каквато имат почти всички деца, и изтичала навън. Чичо Стоян бил вече на нивата и чакал малката си приятелка.
– Здравей, помощничке! Хайде, качвай се при мен. Днес ще жънем през целия ден.
Елица се покатерила по стълбичката и влязла в кабината на голямата машина. Изобщо не усетила как златната паричка се изтърколила от джоба й и тупнала сред узрелите класове.
– Олеле, помощ! Къде се озовах? – извикало златното кръгче.
– Няма страшно, приятелко! Просто падна на земята, нашата майчица – отговорил й един житен клас и я погалил.
– Не ме пипай, ще ме изцапаш – горделиво извикала паричката и се претъркулила на другата страна.
– О, малка глезано... – засмял се пшениченият стрък, а полето по-назад не останало – цяло се люшнало в смях. – Ти за каква се мислиш?
– Ако не забелязваш, аз съм златна паричка. А вие сте едни обикновени бурени!
– Бурени! Скъпа моя, та ние сме житни класове - най-ценното за хората.
– Най-ценното съм ааааааааааааз.....
Паричката не успяла да довърши изречнието си, защото нещо я подхванало от земята и я запремятало.
– Какво стана? – уплашено тя попитала, когато слънцето блесна в очите й.
– Ожънаха ни, сега сме в големия камион – отговорили няколко житни зърна едновременно. – Той ще ни закара в мелницата.
– В мелницата? Но това звучи ужасно!
– Не, скъпа. Там просто ще станем на брашно. Е, вярно, малко гъделичка, когато те стриват камъните, но не е страшно.
– Ами, ако смелят и мен? Аз съм златна пара, най-ценното за хората!
– Най-ценното ли? – пак едновременно попитали зърната, но не успели да продължат, защото бързо се плъзнали по улея към големите камъни, които ги смлели на прах. Паричката все още не разбирала какво ставало, когато усетила, че камъкът наближавал я. Той я погледнал намръщено, избуботил страшно и я пипнал, разбрал, че тя не е жито и леко я ритнал.
– А, сега какво ще стане? – с въздишка попитала паричката, падайки върху купчина меко брашно.
– Сега ще отидем в завода за хляб. Там от брашното ще замесят пухкаво тесто, ще го изпекат и така ще стане най-вкусният хляб. Хората не могат без хляб.
– Но аз мислех, че хората не могат без мен. На рождения ден на момиченцето всички ме гледаха изумени. А и аз съм от злато, правя ги много богати – проплакала паричката. Сълзите й се слели с бистрата кладенчова вода, със ситната бяла сол и с кипналата мая. От всичко това било замесено меко тесто. Трябвало да престои няколко часа поне, за да бухне добре. На сутринта сръчни работливи ръце накъсали тестото и го оформили на малки парчета. Паричката се сгушила дълбоко в прегръдките на една тестяна топка. Изведнъж започнало да й става топло, много топло.
– Къде сме? – едва попитала тя в ужасната горещина.
– В пещта, скъпа. Тук се пече тестото, за да стане на хляб. Още малко остава и сме готови.
Паричката с уплаха погледнала огнените езици, после бързо затворила очи, защото си мислела,че така ще стане невидима. Отворила ги чак когато усетила утриннен хлад. Едното й крайче се подавало през коричката на хляба. Успяла да види, че се намира на рафта в хлебарницата. Един през друг идвали купувачи, вземали хляба, който бил нейно скривалище, поглеждали го, но после винаги купували друг. От огъня в пеща едното й ръбче било почерняло, а никой не искал да купи хляб с черно късче метал в него. Паричката се свила от мъка. Тъкмо била решила, че завинаги ще си остане скрита и никой няма да купи питката, в която била, когато усетила, че едно малко пръстче разчоплило изпечената коричка. Изведнъж се озовала в позната детска длан.
– Ето я моята златна паричка. Къде беше, пътешественице? Ще те сложа на верижка, така да знаеш.
Така паричката успяла да се върне при любимото си момиченце. Но обгорялото черно ръбче винаги щяло да й напомня за нейното приключение. Дали заради него, или заради наученото, но паричката вече не била толкова горделива. Тя вече знаела, както и ти, че истинското злато за хората е хлябът. Златната паричка продължила да радва с блясъка си малкото момиченце, но то повече от всичко обичало да е здраво, да се смее, да помага на майка си, да се събуди сутрин рано, да си отчупи от топлия хляб и да изтича при приятелите си.
Попитай мама, попитай татко, попитай баба, попитай батко, те не биха те заменили дори и за цял куп златни пари.

А когато сняг забръска, що ще чиниш ти зимъска?

2009-12-21T11:54:00.003+02:00

Ми... ще си снимам :)

Диктатурата на любовта

2009-12-18T11:43:00.005+02:00

Любовта е смесица от злато и кал. Двусмислена магия. Изличите ли двусмислеността обаче, убивате магията. В началото на демокрацията всички коленичихме пред Свободата като пред единствен бог. Пуснахме я не само в социалните си убеждения и в политическите възгледи, но и под завивките. Насладата от секса стана задължителна. Оргазмът се превърна в терорист и измести предишните табута. Ако майките ни са били девствени до сватбата, то ние сменяхме по няколко партньори още преди да сме завършили гимназия. Студентските години пък бяха години на неспирни купони, срещи с непознати, алкохолни свалки, секс в чужда стая и буркани с домашна манджа. Днес чувствата триумфално се завръщат. Сърцето и тялото се срещат отново, отново опознават силата на единството си, сдобряват се. Среща почти толкова миловидна колкото е събирането на двата крака на развратна блондинка.
Любовта надживява сексуалната революция. Love is everywhere, all we need is love и all i full of love. Свръхсантименталното общество поднася любовта с всякави гарнитури.
Любовта в християнството
Тиранията на любовта идва от християнството. Любовта е пътят към изкуплението. Търсейки бързото изкупление, ни се иска то да е на Земята, тук и сега, а не после, когато са ни похлупили с дървен похлупак и са ни зарили на 2 метра под земята.
Любовта като И. И като изкупление. И като избор
Намираме изкуплението отчасти в полигамията. Ако любовта не се осъществи с един партньор, си даваме втори шанс. После трети, четвърти... Възрастта не е фатална пречка. Разстоянията не са. Етническите различния не са. Цветът на косата не е. Финансовото положение не е. Религиозните убеждения не са. Височината на токчетата не е. Потребителската вселена обаче взима своите жертви. Резултатът е - вихреща се простащина.
Любовта като пазар на труда
Пазарът на любовта е свободен. Развива всички характеристики на пазар на труда – реклама, конкуренция, елиминиране, удари под кръста, промоции, себераздаване, егоистично скътаване... Скъсването с партньора напомня уволнение. Двама се разделят. Двама са недоволни. Единият винаги се чувства употребен, незадоволен, неоценен. И двамата се изправят пред една нова реалност - нужен е нов персонал за свободното работно място//нужно е ново работно място за свободния персонал. Изнасяне на личните вещи от офиса и конфузно мълчание там, където до вчера си посрещан като най-близък. Няколко дни почивка и нова връзка, в която винаги си обещаваме, че няма да допуснем старите грешки. Намирането на нова любов е като непрекъснато интервю за работа. Дори да има перфектно написанo CV и мотивационно писмо. Трябва да се представиш в най-добрата светлина, да направиш впечатление още първия път. Очакванията ни са толкова високи, изискванията – също, че често никой от двамата не е в състояние да издържи дълго.
Любовта като реклама
Обществото налага безмилостни канони за красотата. Отвсякъде ни заливат рекламни билбордове, клипове и списания, снимки, които ни диктуват как трябва да изглеждаме, как да се държим, как да говорим, какво да пием, с какво да си перем дрехите, за да запазят цвета си, как да сме сухи и щастливи в дните с менструация, къде да прекараме почивката си, как да удължим миглите си, как да премахнем черните точки от лицето си, как да вдигаме самолета... Виждаме другите не по свой начин, не по нов начин, а в съответствие със зададения от рекламите код. Дискриминацията по външен вид често започва още от детските градини. По-миловидните дечица получават повече внимание от възпитателките, повече грижи, по-тънката филия с по-дебелия слой лютеница. А онези, които не отговарят на естетическите канони, остават встрани или най-малкото при куклите с едно око и количките без задни гуми.
Любовта като различие
"Обичайте ближния си" – възхитително, но абсурдно. Следвайки тази заповед, всички социални връзки би трябвало да са равни на сливане. Всъщност в основите на хармоничния обществен живот са взаимното уважение, дистанцирането и безразличието. Когато моето АЗ не пречи на твоето АЗ. Когато моето лично пространство не влиза в регулационния план на твоето. Не ми влиза в длъжностната характеристика, нито в човешката такава да обичам християните, хомосексуалистите, евреите и моралистите, терористите, феминистите, мазохистите, багеристите и кранистите... По закон нямам право да обиждам и да посегателствам върху личността. Това не означава, че съм длъжна да засвидетелствам безмерна обич към тези, които не живеят като мен. Всеки има право на мнение, право да изпитва неприязън и право да е увлечен. Аз настоявам за правото си да бъда безразлична към различията, безразлична към това, което не познавам. Когато го опозная, ще стане различно. Дотогава ще страня от тези, които прегръщат непознати на летищата, и им прошепват в ухото, че ги обичат. Освен това не винаги неудържимата обич е плод на дълбоки чувства. В този аспект е съмнителна нейната достоверност. Предпочитам да съм достоверно безразлична, отколкото лъжливо обичаща.
Любовта в кухнята
До кога една връзка е свежа?
Връзка магданоз издържа потопена в бурканче с вода не повече от седмица. Връзка банани издържат дълго, ако са на студено в хладилника. Любовната връзка има нужда както от топлината на предварително загрятата на 180 градуса фурна, така и от отрезвяващото действие на леда във фризера. Само тогава свежестта на любовта ще се запази дори след критичните 7 и фаталните 13 години.

Болен от Разум

2009-12-10T14:12:00.002+02:00

Приятно ми е да е разхождам из София единствено по обед, и то в необичайно топли есенни дни. Дните, когато е толкова топло, че всички цветове видимо страдат от това. И всичко изглежда жадно и морно, покрито с поне 3 см прах. Тогава освен дремещи наркомани, току-що влели енергийно море във вените си и готови да се срещнат с Елвис, в парка няма почти никой... Никой, ако не броим кварталния Луд.
Всеки град трябва да си има кмет, поп, учител и... Луд.
В светлия, слънчев ден Лудият минава през парка. Погледът му блуждае безумно, обхождайки Града, затворен за него между реката и църквата (по-далеч едва ли е стигал, поне в последните 10 години). Незнам дали търси нещо? Винаги е сам и върви така, все едно знае къде отива.
Множеството, отмарящо под платнените шапки на кафенето, го съпровожда с учуден поглед и смях. Всички си шушукат, а по-безочливите дори открито го обсъжда и сочат с пръст. Думите стигат до ушите на Лудия, но се разбиват в стената на неговото неразумие.
Семейството му е многобройно – той, жена му и четирите им дъщери. Живеят в немотия и мизерия. Децата понякога обикалят контейнерите и събират храна, картони, подпалки... Някои хора им помагат, другите нарочно нарязват умалелите си дрехи, преди да ги хвърлят на боклука, за да не ги видят на нечий чужд гръб. Как се гледат четири деца от един Луд и една безработна жена... умът ми не го побира! Кой ги бе накарал тези двамата да се любят като въглени, а после да не могат да си преброят децата?!
Лудият събира шарената шума от земята. Листата са накапали като сълзи на раздяла. Лятото си е отишло, а есента е отворила портата към двора. Дърветата са като наплискани с темпер. Лудият е напълнил джобовете и дланите си с есенни деца.
– Шъ си направа чадър ... шъ си ... чадър ... чадър шъ си напра - а - а...
Хората в кафенето се разсмиват. Кикотът им се плиска като вълна.
Небето е ясно и чисто като детска душа. Слънцето е горещо само на себе си, а морната му следобедна въздишка е прогонила надалеч дъжделивите облаци.
– Ша си напра – а – а чадър... – не спира да повтаря Лудият, - шарен чадър.
Тълпата вече не се смее, а вие. Къдраво кискане излезе от гърлото на една дебела лелка, стигна клоните на кестена и на асфалта се изсипаха зелени таралежчета.
Лудият е известен на целия квартал. Едни го съжаляват, други му се подиграват, трети се опитват да не го забелязват. Но той си е все там – на моста, загледан в реката, пред църквата – хипнотизиран от камбаната, зарит в боклуците около контейнерите. Кривата му усмивка е дрипава като дрехите му. Като че се е плъзнал от шарената длан на есенното слънце право в този сив свят. Лудият е различен. Той не работи, не пазарува, не се променя, не завижда... обича всички. Паметта му е задгранично плитка, затова бързо забравя обидите... Та той често забравя дори къде живее. Когато го измъчва нещо, или просто се тревожи, става страшен. Върви по улиците и вика. Изниква изневиделица зад хората и ги плаши или върви след тях и задава безсмислени въпроси. Сякаш иска да изпълни празния си поглед с хорските грижи, а съзнанието си с техните вини... и да ги отнесе в забравения си дом.
– Ша си напра - а- а- а ча -а - а - дър ... направа ... шарен чадър.
Нека си направи, да го пази от човешкия присмех. Неговата лудост не е черна магия и тялото му е тясно за душата. Лъжите за него са удоволствие. Това му е лудостта. Лудият никога не е чувал за дупката под моста на НДК, която Бойко Борисов асфалтира на първия ден от мандата си на кмет, едва ли знае, че в събота и неделя по булевард „Витоша” е забранено за автомобили, няма си и представа, че съществува място, на което цвърчат стотици деца, наречено аниматорски клуб ... Което не променя нито дупката, нито Лудия.
Надявам се, когато един ден отиде при Господ и седне на дясното му коляно, да му прошепне, че този свят, създаден преди толкова време с любов, днес е болен от РАЗУМ.

Градът

2009-12-07T17:29:00.004+02:00

София е множество от мозъчна запрашеност и невежество, от тесногръда надута еснафщина. И въпреки това, тук живея и за мен това е Градът, защото Луковит ... (дори не знаеш къде се намира, нали?) са озлобените от скука гимназистки, умножени по многословни пенсионери, плюс корен квадратен от наводнението, предизвикано от река Златна Панега през едно лято. В този сбор времето просто е изсмукано и наистина, ама наистина няма какво да се случи... дори и да се влюбиш...
Изключвайки културното богатство (от паметника “1300 години България” на скулптура Валентин Старчев пред НДК, който щял да става паметник на Моцарт, до статуята “Света София” на скулптора Георги Чапкънов и архитекта Ст. Константинов) и високотехнологичния прогрес (който свързва Младост с Обеля), две са най-важните неща, без които Градът нямаше да е това, което е – Градският Транспорт и Лудият в квартала ни.
Градският транспорт е най-подходящият герой за драматичния виц ”по-принцип–де факто”. По принцип той трябва да е Благото, родено от прогреса на мисълта. Де факто Градският Транспорт е Враг Номер Едно, с който се срещам неизбежно и непосредствено след махмурлука и профилактиката на топлата вода.
Аз съм в числото на онези приблизително ?00 000 неориентирани, които не разполагат със собствен автомобил в движение и просто нямат друг избор, освен да ползват превоз, осигурен от трамваи, тролеи, автобуси, метро...
Шестчасовият работен ден понякога ми се струва като шестнайсетчасов и сетивата ми се изострят до полуда. Набързо измивам чашата от сутрешно-следобедното си кафе, казвам „Довиждане” на колежката си и потъвам в забързаността на улиците, за да стигна по-бързо до големия си апартамент и до меката козина на котарака си. Такава ме направи големият Град – харча все повече, а имам все по-малко, имам голяма къща, но все още малко семейство, имам много удобства, но ми остава малко време, чета все по-малко, гледам твърде много телевизия, почти всеки уикенд пътувам из България, но дори не знам имената на съседите отдясно... Искаше ми се да се прибера бързо и сериозно да си почина. И уж така става, но пак си лягам късно, а ставам рано...
Чакам автобуса заедно с около двайсетина други изнервени, бързащи и припрени душици на спирката. Пристига, изминават нужните минути за почивка на шофьора и множеството се изсипва в търбха на превозното стедство. Група пияни се хилят в близост до мен и се клатушкат много повече отколкото им предлага свободното пространство. Това дали са анонимни алкохолици или не, ни най малко не намалява коефициента им на неприятност, смрад и агресивност. Пиянските им викове отекват навсякъде и само благодарение на дупките от перфораторите, през които звуците излизат навън, не успяват да проглушат ушите на всички пътници. Чудя се как тези досадници изобщо са успели да преодолеят стъпалата на автобуса. По Закона на Всемирната Гадост те не само успяват да ги преодолеят, но и да мърдат с миришещите си зурли в страховита близост до мен. Решавам да се оттегля в противоположната част, без да ги изпускам от поглед. Опитвам се да запазя хладнокръвното си изражение, защото не знам какво може да очаквам от тях.
Първата ми крачка е съпроводена от вик подире ми:
– Девойче, може ли ....
– От доста години вече не съм девойче, и не, не може ! – тросвам се още преди да съм предположила дори, че ще им отговоря и се замислям дали родителите на приятеля ми щяха да променят мнението си за мен, ако ме бяха чули.
В другата половина на тролея се сблъсквам директно със ситуацията „От Трън, Та На Глог”. Един гаден есхибиционист, с отдавна отрязана квитанция, се опитва да се възползва от блъсканицата и да се докопа до задните части на едно момиче пред мен. Де факто той това и направи.
Прекипява ми!
Дано не звуча много крайно. Свалих си розовите очила, преди да погледна своя град и да го опиша. Но всъщност много обичам автобус 11, дори когато след 30-минутно чакане виждам, че се задава стар, раздрънкан „Икарус”...

Правилата на кражбата и привличането

2009-12-02T13:11:00.003+02:00

Вагнер, воден от намерението си да представи гибелта на своя герой, се почувствал задължен да включи голям отрязък от „предисторията”, като поддавайки се по забележителен начин на изкушението да бъде подробен и прям, волю-неволю стигнал до началото на всички начала, до най-ниския тон, до увертюрата към увертюрите. След това най-тържествено и почти нечуто започнал да разказва.
Тъй като обаче времето и пространството се възпротивяват живо срещу това разточителство, аз щe започна с най-високия тон и май ще пропусна увода.
„Любовта към себе си...” е казал, не си спомням вече кой автор – бил е остроумен, това поне е сигурно – „Любовта към себе си винаги е в началото на необикновения живот”. По-необикновен живот на мен ми донесе любота към другия.
Дълго време гравитирах около една личност, която се подвизаваше с прозвището “Мой най-добър приятел”.
1.Пусни обява във вестник или интернет
Него го привлече обявата ми във вестник, мен ме привлече мисълта, че е в униформа.
2.Организирай партита и купони
По време на градската му отпуска от казармата го привлякоха общежитията в Студентски град, а така се случи, че в стаята ми точно тогава имаше купон – най-подходящата ситуация да се запознаеш с някого, докато надвикваш Бионсе.
3.Осъществи физически контакт
Докато купувахме цигари пред денонощното павилионче, мен ме привлякоха неговите устни, него – моите.
4.....
И така се привличахме известно време, ту към единия град, ту към другия.
5.Поддържай активна кореспонденция
Езикът ми бе привлечен от лепилото върху пощенските пликове, краката на пощальона – от поделението, в което служеше. Супер много се кефеше, когато му пращах писма в оранжев плик.
6.Прави подаръци
Ушите ми бяха привлечени от музиката на страхотната касета, която ми записа, неговите от нецензурните думи, които произнасях, въпреки миловидното ми лице.
7.Не забравяй елементарните физически нужди като глад и жажда
Привличаха го манджите на майка ми, мен – безхаберието на неговите родители.
8.Споделяй социалните блага
Покривът над главата ми го привличаше като силен магнит, може би защото беше сигурен – плащаха го нашите; аз бях все още представител на безработническата класа; и често се настаняваше в квартирата ми, без предварително обаждане, което, разбира се, никак не ме дразнеше.
9. Забавлявайте се заедно
Честно, прекарвахме си страхотно в собствената си компания, дори само на чашка кафе. Зад, пред и над нас имаше достатъчно теми за разговор.
10. Съюзете се срещу нещо/някого.
Никак, ама никак не харесвах настоящата му приятелка. В това всъщност нямаше нищо странно, по-странното беше, че и той не я харесваше. Най-странното беше, че и двамата изпитвахме завидно доволство, причинявайки й всевъзможни любовни мъки. От къде се взеха нерви и търпение в това 40-килограмово момиче да ни търпи, така и не разбрах.
Докато един ден, правилата за хрисимото привличане престанаха да действат!
Задейства се само едно, но с друга сила...

1.Откардни!
През един топъл, юлски ден го привлече Motorola-та ми. Открадна я по начин, който само един наркоман в нужда може да измисли. Жегна ме не физическата липса на телефона, жегна ме това, че около ден той бе живял с мисълта как да открадне от мен. С безкрайна лекота запокити хубавите ни моменти, за да нахрани абстиненцията си.

Това го нямаше в правилата!
Дори и с малки букви.... нито под линия....
Осъзнах, че аз съм била привлечена от дългите мигли, рошавата му коса и оригиналните идеи, които се раждаха под нея. Обичах да го почесвам по плешките, от които си мислех, че растат ангелски криле.
Но той беше по-силно привлечен от лепилото в найлонова торбичка, тревата в изпразнена цигара и разни и безобразни психотропни.
Случаят беше “Един влак, тръгва от гара А, друг влак тръгва от гара Б. Изчислете времето, след което ще се срещнат, ако пътуват в различни посоки, ако разстоянието между гарите е черна дупка”.

Философия на лежането

2009-11-24T09:59:00.003+02:00

Да си лежа като 1 лв. на тротоара. Да ме е изтъркулил някой, когато е прибирал рестото си от латето от Starbucks, което си купува всяка сутрин. Щом си купува лате от Starbucks всяка сутрин, сигурно има месечен доход поне 2-3 пъти над минималния за страната и няма да му се отрази зле на потребителкста кошница изгубеното. Не че му броя левчетата... Мога да си лежа безгрижно, но не съм безсъвестна монета все пак. Не искам да съм обикновена загубенячка, а поне загубена от човек с възможности.

Не искам да съм 5 ст., искам да съм си баш левче. Левче струва един хляб - а какво по-ценно от насъщния. Левче слагат в новогодишната баница да ти носи късмет. Има много магазини, които са си сложили моя снимка на най-голямата витрина - наричат се Магазин за едно левче. Левче струва билетчето за градски транспорт в София. Пускаш монетката в апарата, той ти изплюва напечатана хартийка, с която спокойно се возиш от точка А до точка Б. Спокойно, защото с тази хартийка за едно левче не само си плащаш за услугата на СКГТ, но това е и най-добрата застраховка срещу големите строги мъже и жени в тъмносини костюми. Само не искам да съм дефектен 1 лв. При него свети Иван Рилски е завъртян на 180 градуса, а лошите слухове говорят, че този 1 лв. всъщност струвал 50 ст. Подбива ми се цаната!

Да си лежа на тротоара е за предпочитане пред това да лежа на дъното на кожен портфейл или в задния джоб на дънки. За предпочитане е пред това да ме търкалят от длан на длан. Някои длани са омазани с олио, кайма или грес, други пък ухаят фино на току-що направен френски маникюр. Дори и покрит с утайката от модерното ежедневие, предпочитам така - хем да си лежа, хем да съм ценен.

Ти излежаваш ли се във всяка свободна минута? Чувстваш ли се самодостатъчен между юргана и възглавницата с дунапрен? Сещаш ли се да редуваш лява дясна кълка? Ценен ли си и ценен ли си? Или следваш принципа залудо работи залудо не стой?

Имаш право на три желания

2009-11-20T11:10:00.012+02:00

Ако хванеш една златна рибка.
А ако са повече? Ти какво би си пожелал?

Разбиване на митове на сладка гощавка

2009-11-17T12:35:00.006+02:00

За вкуса:
Основните вкусови усещания са четири.
Към четирите основни вкусови усещания се прибавя и пето – умами, предизвикано от свободните глутамити, които най-често се съдържат във ферментирали и отлежали храни и в някои хранителни добавки.
Разбит!

За зеленчуците:
Бялото зеле е бяло, червеното - червено.
Бялото зеле всъщност е светлозелено, червеното е наситено лилаво. Динозавърското не е с анималистични апликации, а е тюркоазено.
Разбит!

За пийването:
Текилата се добива от кактуси.
Добива от вид пустинна роза – месесто растение, което прилича на кактус, но не е.

Червейчето в текилата е халюциногенно.
В миналото червейчето е поставяно в мескалата като доказателство за качество - при висок алкохолен градус червейчето не се разлага. То обикновено е на дъното на бутилката. За да стигнете до него, трябва да пресушите цялото шише. След толкова алкохол, дори коза да има на дъното, ще започнете да халюцинирате.

За хапването:
Животът е като кренвирш. От където и да го захапеш, винаги остават два края – добър и лош.
Тъкмо когато вземеш премия и допълнителен хонорар и откриеш в магазините най-красивите, топли ботуши и пудрата, която ти отива като втора кожа, се налага бързо да се сложат зимни гуми на автомобила, да се кастрира котарака си, за да не маркира върху новия диван, да си направиш скъпи микробиологични изследвания и т.н.
Потвърден!

П.С. Тиквени сладки за всички, които посещават този блог, по случай стартирането му.

На вниманието на палячовците, журналистите интриганти и невежите с апетити

2009-11-16T20:11:00.002+02:00

ДЕКЛАРАЦИЯ
13 ноември 2009
на Ръководството на Българската академия на науките по повод изявленията на министър Симеон Дянков на пресконференция днес, 13 ноември 2009 г..
Ръководството на Българската академия на науките е дълбоко възмутено от изказването на министър Дянков. Състоянието на научните изследвания у нас е тема, която се дискутира в продължение на дълги години. Не случайно ние предприехме първата необходима крачка в тази насока – независима международна оценка на БАН, както и общо оценяване на научноизследователската среда у нас. Точно затова неподкрепени с нищо нападки, от които личи непознаване на състоянието на науката в България и по-конкретно тази в БАН, обезмислят всякакви усилия за намиране на ефективни решения за бъдещето както на науката в България, така и на държавата като цяло. Затова Ръководството на БАН настоятелно търси среща с министър-председателя Бойко Борисов, министъра на образованието, младежта и науката и министъра на финансите за изясняване на всички недоразумения, защото сериозността на тази тема предполага спокойна и задълбочена дискусия, а не подхвърлени пред медиите фрази и квалификации. Все пак, намираме за наложително да отговорим на последните изявления от министър Дянков. Поради което заявяваме:
1) Науката е основно средство за излизане от криза (справка изявленията на ръководителите на почти всички развити държави) .
2) Пред събранието за честване на 65-та годишнина на Съюза на учените, президентът Първанов не е говорил изобщо за БАН, а за развитие на науката в България. А на обвинението, че президентът е имал предвид приятелите си от БАН, ще кажем, че учените в БАН имат немалко приятели.
3) БАН прави наука, при това на високо международно равнище, което се доказва от сравнителните европейски и световни проучвания в областта на науката. Към 1 юли 2009 г. БАН е на 634 място сред 4050 научни институции в света според рейтинга на Корпорация Томсън (корпорацията е най-добрия анализатор на науката от 45 години насам). Единствената друга българска институция, включена в тази класация е Софийският университет.
4) В БАН не работят "феодални старци", средната възраст на работещите в академията е 53 г. Отделен въпрос е по принцип недостига на млади хора в научните институции – проблем предизвикан от липсата на държавна политика в това отношение.
5) В БАН никой не "събира заплати", защото заплатите в академията се равняват на социалните помощи. А може би преди това трябва да ни се обясни какво значи „да събираш заплати”?
6) Никъде в Европа науката не се прави само в университетите, напротив. Няма държава в Европа без национален научен център, какъвто е БАН. По света средно около 1/3 от научните изследвания се правят от университетите, около 1/3 в национални научни центрове като БАН и 1/3 в изследователските центрове на частни корпорации.
7) БАН не е създадена по сталинистко време, а през 1869 г., точно преди 140 години, преди новата ни държава да е факт, по еталон на европейските академии на науките от онова време.
С изявленията си министър Симеон Дянков обижда не само учените на академията. Той обижда България, която разчита на тях.

За Ръковоството на БАН
Акад. Никола Съботинов
Председател на БАН
13.11.2009

Лайно с лайно скапано!

2009-11-09T12:01:00.008+02:00

Майка се качва в автобус с дъщеря си. Дъщерята се отправя към задния край на автобуса. Майката протяга ръка, хваща момичето за косата, и влачейки я за дебел тъмнокестеняв кичур, я блъска към свободна седалка срещу предпоследната врата.
Майката не вика, тя съска. Кара се на отрочето си ожесточено, така че пътниците дочуват откъслечни фрази. Майчиното лице става кървавочервено от яд и бяс. Докато нарича „лайно” роденото преди около 13-14 години момиче, го скубе и удря по дясното рамо. Застава насреща и няколко пъти и нанася удари с глава.
Жената, която седи до момичето, притеснена от случващото се, тихомълком става. Премества се на около метър и половина от тях. Докато отваря чантата дамската си чанта, майката сяда на свободното място. Тя е на видима възраст 47-50 години, средна на ръст, с тъмна филирана по краищата коса, с големи слънчеви очила, вдигнати на темето и яке в есенни цветове. От малката кожена чанта изважда мобилен телефон, с който започва да удря дъщеря си по главата. Момичето се отбранява плахо, така че ответната реакция да не бъде изтълкувана като категорична съпротива и да доведе до лавинообразно нарастване на родителската агресия.
Една черна циганка с бяла блуза от по-задните седалки в полутон казва:
-Злобарка!
С лявата ръка майката хваща „любимия” си тъмнокестеняв кичур и дърпа с всичка сила. Когато разтваря длан, в нея са останали няколко косъма.
Момче с тъмно яке промърморва:
-Хайде остави я, бе!
Интонацията му говори или че знае какво е родителски тормоз, или че никога не се е сблъсквал с това явление и искрено съчувства на малкото момиче.
Майката с ярост щипе детето си по рамото и завира почервенялото си лице в неговото.
Мъж с хайдушки мустак се провиква:
-Хайде стига си се била, бе!
Циганката на мига се закача за думите му:
-Това е психически тормоз! Тя тормози детето!
Мъжът набира смелост от оказаната подкрепа и продължава:
-Ти нормална ли си?
-Нормална съм! – отговаря майката, без да се обръща към съдниците си.
-Тя не се спря! – възмутено добавя една слаба млада жена и няколко глави се обръщат към нея някак въпросително.
- Ти само слез на моята спирка, аз ще те оправя! Кучка! – заканва се циганката.
За /ПРОПУСНАТО/ майката и дъщерята слизат на следващата спирка. Момичето носи розово яке с пухчета в ръка и тъмна милитъри чанта с дълга дръжка през рамо. Лицето й е на червени петна. От притеснение, от срам, от страх – не знам.

2009-11-05T13:00:00.019+02:00

Писането и снимането са големите любови на живота ми – не са ми изневерявали, не са ми искали пари назаем, не са ми сменяли тв канала, докато гледам любим сериал. Никога не се е налагало да ги утешавам, заради несбъднати желания, не са закъснявали за среща, не са ме пренебрегвали, заради личните си нужди. Винаги са в моето настроение, в моята крачка, в моя цвят дреха.
Основната идея на блога ми е да представя интересните неща, гледки, хора, съчетания, с които съм се сблъскала в ежедневието си, да изстрелям любопитен факт, да разнищя една мисъл или проблем, да разкажа за нещо, което дори не подозираш, че съществува, да предизвикам дискусия.

Пиша, защото обичам да пиша, имам потребност. Важно за писането обаче е да се прави с постоянство. В количеството се ражда качеството. Пишейки тук, знам, че насреща имам хора, които ще го оценят, ще го похвалят, ще го оплюя. Така успявам да разбера къде точно се намирам и коя точка съм в равнината от драскачи, писатели и всякакви изтезатели на думите.

Когато спечелих награда в конкурса "Студентите - бъдещето сега" на Националния студентски дом и Академичния център за литература и култура бях горда, че президентът Първанов ми стисна ръката и още по-горда от блясъка в очите на майка ми, която гледаше това. Когато спечелих първа награда на Шестия национален конкурс за млади автори "Младежта - следа от бъдещето" реших да повярвам на журито, че може би имам някакъв талант. Когато спечелих трета награда в конкурса за есе "СУбщежитието" на СУ "Св. Климент Охридски" дълго време досаждах в администрацията, за да си я получа. А в конкурса на издателство "Балкани" нищо не спечелих.

Пиша за един-единствен човек. Да, точно за теб! Отдавна разбрах, че не всички ще ме харесват и не мога да разпръсна любов по целия свят. Но на Теб искам да давам интересно четиво, да задоволявам глада ти за естетика и знания, да ти поднасям вкусно приготвен, крехък и лесно смилаем текст, така че да го почувстваш като лична история и да можеш да я довършиш, да се усмихнеш и да кажеш „Ха, така ли било!”.
Пиша, без да мисля за плащане. Но когато се появи някой, който ще ми предложи да пиша за квалитетно списание, например, ще го поканя на чаша чай.
Пиша за онова, което знам. А работата ми в енциклопедия ми позволява да знам много неща. Знаете ли, че пържените филийки са известни под името „френски тост”, но когато са се появили, французи още не е имало. Рецептата за тоста е включена в римската готварска книга „Apicius on Cooking” от 1 до 3 в. пр. Хр. с препоръката да се сервира с мед.
Уилям Уърдсуърт казва “Изпълни хартията с дишането на сърцето си!”. Джон Ървинг казва “Използвай всяка свободна минута за писане. Ако не се движиш по този път, никога няма да напишеш нищо.” Свекърва ми казва „Сложи си шал, студено е!”.
Чета и попивам всеки добър съвет и правя точно обратното.
Любовта към снимането се появи преди около 2 години. Но не съм фотограф, по-скоро уловител на ситуации. Обичам странните ъгли, нестандартните композиции и /не/хармоничните цветови съчетания. Работата с Photoshop и с други програми за дизайн е предизвикателство за мен. Искам да усвоя всички възможности, които предоставят. И някой ден в магазинчето за красиви неща, което ще имам, на втория етаж, по витата стълба вдясно, ще има и офисче за печатна реклама и персонализиране на подаръци. А звукозаписното студио на Калин ще е в апартамента отгоре. Най-добре и лесно се учи човек, когато удоволствието и желанието са водещи.
Защо имам блог – защото имам, какво да научавам, какво да постигам и за какво да мечтая, кво да казвам и какво да показвам!

П.С.Поех щафетата от Йоана. Иска ми се да я предам на Ясмина (ми, пак ти - да:) от Умопомрачения и PetyaL. от Разни работи .

Болка без билка

2009-11-02T13:55:00.003+02:00

- Харесва ли ти стенописът?
Ники Гръмодола ми сочеше западната стена на църквата „Санто Томе”.
- Ъ-ъ! – отвърнах отсечено и кимнах нагоре-надолу за отрицание. Още не съм се отървал от този типично български начин на изразяване, въпреки конфузните ситуации, в които изпадах заради това тук, в Толедо. И от навика да похапвам шкембе чорба с много чесън и лют пипер не се бях отървал, въпреки че позабравих вкуса на пикантния еликсир, който приготвяше в България майка ми. Липсваше ми присъствието на тази дребна женица, ароматът на домашен сапун по ръцете й... Мълчанието на брат ми също ми липсваше, необходими ми бяха усмивката на приятелката ми, детските измишльотини на племенника ми... Понякога всички хора ми бяха необходими – от възрастната акушерка с крив нос и малък спукан капиляр под веждата, поела ме в ръце, когато съм се появил на този свят, до непознатото сополиво циганче, което ще се прекръсти пред гроба ми, докато събира оставеното от хората за Бог да прости.
„3044 километра до дома”. Тази мисъл се загнездваше в гънките на мозъка ми и болезнено засядаше там..
Толедо е сладък за туристите, които прекарват увлечени Nikon моменти с готическите църкви, губят дъха си пред рисунките на Ел Греко, пият кафе con leche, облизват марципанени пръсти и купуват стоманени мечове за спомен. В Толедо мога да изкарам 4000 евро за два месеца, да пия скъпо кастилско вино, да ям яребица, да се разхождам по 100-годишния площад „Зокодовар” и да пресичам спокойно на пешеходната пътека.
Но Бояна...
Бояна е всичко останало!
- Никога не затваряй врата на църква! Затворят се само вратите на гробищата и на фалиралите магазини! - Затова прякорът му беше Гръмодол. Гласът му изгърмя в малката църква, гласните се удариха в ниския купол и рефлектираха в слуховата ми мембрана.
- Е? - кому са нужни дълги синтактични конструкции, щом се разбираме само с 6 гласни.
Погалих стените.
Бяха ни наели да възстановим стенопис, разрушен при лятна буря в църквата „Санто Томе”. Завършихме с отличие консервация и реставрация в Мадрид, стажувахме, работихме, а скоро спечелихме конкурс на фондация „Месершмит” за обновяването в църквата. Потрудихме се доста, докато убедим архиерейските наместници, че точно ние - двама българи, говорещи развален испански, ще свършим работата подобаващо за достолепните лица на Ел Греко.
Гладки. Плътна мазилка с толкова здрава спойката, че реже плътта. Миризма на прегорял тамян, на горчиви грехове и прошепнати тайни. Показваш им на хората рисуван Рай, а те започват да искат, да молят, да жадуват.
Подредих бурканчетата с темпера и гваш в редица. Строих кавалерията от глитер, контури, терпентин, лепила, въглени, четки и шпатули. Вдъхновен генерал очакваха.
Погледът ми обходи стената и се мушна с приплъзване в пукнатините. Примигнах. Поех дълбоко въздух.
Нищо!
Може би ако хвана въглена... Органичната буца беше като продължение на ръката ми. Нищо!
Ако нанеса първичните скици... Драсвам. Натискът ми е по-лек от трепет на крило. Увличам се за миг. Чувствам несигурност. Идеите ми чезнат, топят се. Отстъпвам назад и оглеждам с леко наведена наляво глава. Плосък стои рисунъкът. Захвърлям драскалото на пода и дори не дочаквам звуковата вълна от подрънкването му да стигне до ушната ми мида.
Тесните испански улици преглъщат широките ми крачки с големи глътки сумрак.
След всекидневната глъч къщата, в която живеем, се отихомирва. Търся вдъхновение и смелост зад клепачите си. Застига ме само неспокоен, накъсан като излиняла риза сън.
Поемаме към църквата рано сутринта. Ведър съм, нетърпелив. Пролетта се е разстлала около мен като усмивка – многозначителна и тайнствена. Попивам цветовете й. Ще използвам този контраст върху стената днес. Ники Гръмодола дудне около мен. Думите му отекват в кухото пространство на черепа ми. Не успяват да ме заинтригуват достатъчно, за да ги пропусна навътре. Църквата като да ни чака. Подреждам кавалерията отново. Имам желание и сърцето ми е чисто. Ще порисувам без скица. Гръмодола ще се справи с корнизите. Аз поемам фона и персонажите. Светлият простор отзад трябва да се подсили. Нали сам Господ изпърво е рекъл „Нека биде светлина!”. Разбърквам охрата и мацвам няколко петна. Изсветлявам, поставям лека сянка, фини пластове наслагвам. Светлината е могъщо нещо. Тази светлина ще засияе по-силно от всичко преди да изгасне напълно. Отстъпвам назад. Кичур коса на тила ми се е вкоравил от терпентина и точно там скалпът отчайващо ме засърбява. Като да ме гледа чужд човек. Обръщам се. Склопените очи на граф Оргас сякаш са се втренчили в душата ми. Лицата на свети Августин и на свети Стефан са изопнати, но не от тежестта на мъртвия, а от укор към живия. Сякаш ме питат „Поради що, ти, другоземецо, се смелиш да скверниш с ръка и краска стената, която грък Доменикос е докосвал? Кой си ти?”.
В картината му няма основа, няма хоризонт, няма небе, няма перспектива... Пуснах четката, а тя пусна начупена следа по десния ми крачол.
Ел Греко е драматизмът, уловителят на духа. С картините на Ел Греко откриваш, че слънцето излъчва не само светлина, но и топлина. Ел Греко е безумно смелият.
А аз...
Аз бях всичко останало.
Накъсаната избеляла риза отново предизвиква на дуел съня ми.
- Добриле, помага Бог! – поздрави Гръмодола. Подаде ми картонена чаша с горещо кафе. Вместо благодарност хуля. Яден съм от сутринта. Работата не върви. От общината идваха, за да видят докъде сме стигнали. Не останаха доволни от изроненото петно, все още неприкрито и с блед цвят. Като да е болнаво. Излизам навън, без да взема донесеното. Ники Гръмодола е добър човек, но ми се иска да остана сам с обърканите си мисли и слабата си ръка. Намествам се в ствола на една липа. Слънчевите лъчи се трупат по клепачите ми и скоро гравитацията си казва думата. Затварям очи. Лекият повей на вятъра се разцепва по острия ми лакът. Едната струя се спуска лениво към мишницата ми, а другата пропълзява нагоре до кафявата бенка на рамото ми. Раста и ставам голям и безименен като следобедното небе. Огромното слънчево кълбо се люлее от едното до другото ми слепоочие. От червените пламнали цветове към мен сякаш потича хипнотично маково семе и превръща съня ми във видение. В главата ми, близо до звука от кукуригането на следобедните петли и до мириса на огън под казана с компоти в боянския двор, блуждае един копнеж. Сякаш от тялото ми се отделя друг Добрил, който бързо стига до родното място. Тича покрай високите палати на новобогаташите и търси добре познатото, старото, малкото... Прекрачва прага на Боянската църква с приведена глава, за да не чукне чело в ниската дървена порта. И се изправя пред онези стенописи, от които се вдъхновяваше през цялото си следване; преди това; винаги; когато губеше стила си в стила на големите; когато бягаше от своя уплах, а сигурният размах на известните го преследваше. Сянка се сля с моята сянка и заговори. Не чувах звуците, но усещах смисъла им с всеки мозъчен импулс.
„Виждаш ли тази дреха? Шиха я на болярката Десислава за портрета й в църквата. Плат от Константинопол докараха и ширити от Търновград. За блясъка на аметистите що белтък отиде, дока ги рисувах. Тя, работата, спори кога се почне от изгрев. Да има цял ден окото по светло да гледа. По белото нема да драскаш направо да не береш ядове. Направи си юрнеци, па тогава пренасяй от там иконите. Но ти туй си го знаеш. Не ти е слаб ума на тебе, сърцето ти е слабо. Секаш те е страх, че другите са по-добри от тебе, че ти по-малко струваш. Недей! Тоя страх, дето те е сграбил, е дяволска работа. Като да нема с какво да се фалиш и да се гордееш! Знаеш ги магичните треви дето само по българско растат. Нема друго такова бело по света като на текирската мишорка. Силиврякът пък е като наш човек на чуждо место. Зелено като отрова правят листата му. Три години в книга можеш да го държиш и ако ти не потребва, да го мушнеш в земята и той пак си расте. Опомни се, Добриле! Ние кога от злато сме правили краката на севастократорите и царете, други само са го пазили под ключ в хазната.”
Омагьосващо е да видиш света през друга логика, различна от бадемовидните дупки, наречени очи. Тези очи - залутани метеори в безпътното търсене.
Отърсвам глава и скачам.
Оглеждам се.
Търся го.
Взирам.
Работата му е мистерията на 13 век, увековечението на красотата Десиславина и величието Калояново. Работата му е миналото.
А моята...
Моята е всичко останало.
За миг само излизам от дълбоката дрямка. И хуквам към малката испанска църква. Завихрям буря от химикали. Пясък на капки. С последни сили довършвам плинта. Запилян на другия край на света, за да докаже себе си. Да се изправи пред страховете си. И сам да ги преборя. Аз съм българин, слаб в битието си, слаб по човешки. Станал по-силен сред чужди, защото носи дома в сърцето си. На педя-две от очите, не на хиляди километри. Славяни и ибери, зографи и архитекти, православни християни и католици... А вярата им една и съща. В сърцето, в ума, в човешката сила, в уверената ръка, която движи и четката, и света.
Навън нощта минаваше като божия благословии - в разкошна тъма, с пълна луна и насълзени по дома си звезди.

Безгръбначно такова!

2009-10-29T14:30:00.003+02:00

За битката на клавиша с молива и за това кой побеждава

2009-10-21T14:08:00.003+03:00

Ангели и лешояди

2009-10-20T11:38:00.002+03:00

Здравейте, аз съм първа страница!

2009-10-17T15:02:00.002+03:00